Никога не съм си мислела,че ще ми се случи да видя слон от толкова облизо. Нито че ще яздя камила и ще храня маймуни
Но ето че ми се случи – и то само в един ден…

Джайпур е на около 250 км. от Делхи което го прави много удобен за еднодневни пътувания…особено ако знаеш че можеш да се повозиш на слон.

Най-напред спряхме в Amber Palace, в подножието на който се намираше същински слонски паркинг Срещу скромната сума от 550 рупии (около $13) се качваш на кошница на гърба на слона и се извозваш догоре. Верно, малко клати, но пък гледката си струваше…а и да се разминаваш с други слонове, продавачи на всичко-каквото-се-сетите, поклонници, отиващи към храма и мотори – съвсем индийско преживяване. За съжаление към слоновете се отнасят доста зле…бият ги с пръчки, сигурно не ги хранят и твърде добре…а някои животни са прекомерно стари и въпреки това продължават да ги мъчат.

Иначе Amber Palace е наистина красиво място – като дворец от 1001 нощ – мрамор, релефи, огледални тавани, изящни рисунки по стените. Някога, когато е имало градини и фонтани е било наистина приказно…трябва само да си затвориш очите и си представяш…Но отвориш ли ги – виждаш сухите, изгорели от слънцето хълмове, пресушеното езеро и издъхващите от жегата бели куполи на крепостта…

За пръв път на това място усетих значението на вярата за индийците. Видях тълпите от хора, дошли откъде ли не, търпеливо чакащи реда си за да влязат в храма. Видях и някои от онези вярващи, дали обет да изминат пътя до храма, измервайки го с дължината на собственото си тяло. Съсредоточени, те лягат по корем, протягат ръце, бележат си докъде стигат, после стават, стъпват на белязаното, пак лягат…съвсем без да се притесняват от мръсотията. Всъщност, в Индия никой не се притеснява за нищо защото нещата са оставени в ръцете на боговете.

А що се отнася за камилите, които яздихме в Джайпур – камилата е най-ужасно неудобното за яздене животно. Беше твърде високо, не можех да го контролирам и едва успявах да се задържа на седлото. За сметка на това така се забавлявах – не спрях да се смея през цялото време, докато камилата подскачаше в лек тръс посред едно от натоварените пътища на града, а покрай мен фучаха коли, камиони, мотоциклети и рикши. Incredible India!

По пътя за вкъщи се опитахме да се сприятелим с едни маймуни, обаче те изобщо не се поблазниха от бананите, които им бяхме донесли, и най-безцеремонно се изнизаха в гората. Затова пък ни се случи нещо неочаквано – шофьорът на таксито ни реши да ни заведе в своето село.
И седяхме под огромното звездно небе, говорехме на развален хинди-английски с любезните стопани и отпувахме от сладкия чай с прясно издоено биволско мляко, който ни поднесоха. Беше толкова просто, топло и истинско

Както предполага заглавието, ще ви разкажа накратко за пътуването си до Каджурахо – градът изестен с храмовете, по чиито стени има скулптури пресъздаващи пози от Кама Сутра.

Храмовете са построени преди около хилядолетие от династията на Чанделите и никой не знае защо е избран точно Каджурахо – мястото не се отличава с нищо особено, освен с ужасната си суша (местните ни казаха че от 3 години не е капвала и капка дъжд). Така или иначе, от всичките храмове, запазени са около 25, които доста си приличат и са наистина изумителни с изящната си архитектура.

До Каджурахо пътувахме първо с влак до Джанси, после с джип по едно тясно шосе, където всяко разминаване с огромните ТАТА камиони ни вдигаше адреналина. Тук никой не спира разбира се, та сърцето ми слизаше в петите докато се носехме с бясна скорост срещу някой камион или автобус.

Както и да е – стигнахме и веднага се метнахме на другия джип, който тряваше да ни разведе из местния природен резерват на сафари. Обещаха ни да видим тигри и крокодили…та ние се скъсахме да се оглеждаме…но очевидно тигрите си бяха взели почивен ден, та видяхме само екзотични птици и маймуни. Крокодилите уж се появиха, ама ги видяхме само да се подават от реката и бяхме доста разочаровани

Впоследствие разбрах че това с тигрите било само рекламен трик на всички резервати да ти вземат паричките – естествено индийците са много добри в това.

Останалата част от съботата и неделята посветихме на обиколка по храмовете…Ако сте тръгнали да посещавате Каджурахо, да знаете, че към 9 вече става ужасно напечено…С други думи – който иска да разглежда храмове трябва да прави жертви и да стане раничко – около 6 примерно

По стените на храмовете освен известните Кама Сутра пози има и много изображения на богове, певци, танцьори и животни – изобщо – целия свят на тогавашните хора. За да не съм голословна – вижте снимки тук.

Каждурахо не предлага кой знае какви други забележителности освен храмовете, та си разнообразихме малко престоя с разходка с велосипеди. Аз бях особено “очарователна” картинка, като се има предвид, че съм се качвала точно 3 пъти преди това на колело ;)Едва не утрепах една невинна минувачка…

Единственото кофти нещо в цялото приключение беше, че постоянно около нас се влачеше опашка от местни ергени или нахални продавачи на сувенири. Сдобих се с 13 - 14 годишен  ухажор, който след като се осведоми дали имам гадже и колко  деца съм родила започна да ме увещава да му намеря приятелка в Европа, защото той много си падал по европейките А продавачите бяха непреклонни – просто ни набутваха в ръцете най-разни Кама Сутра сувенири – карти за игра (въпреки че на всички обясних, че не играя карти), ключодържатели в характерни пози с мърдащи се елементи и прочия безценни дарове.   

Като се изключи сушата и нахалните като конски мухи продавачи, обаче, мястото е тихо и спокойно и човек може да си изкара няколко дни в блажен мързел в някой от хотелите, които предлагат прохладни сумрачни стаи, вкусна храна в roof-top ресторантчета и аюроведически масаж на съвсем достъпни цени

На 22-ри март в Индия отбелязват Холи. Празникът се празнува предимно в Северна Индия и отбелязва както можете да се досетите настъпването на пролетта.

И тъй, на Холи индийците имат обичай да се посипват с разноцветни прахове и да се пръскат с вода. Ето защо на този ден навсякъде можеш да си купиш цял арсенал от оръжия - водни пушки, цветни прахове,спрейове, пяна…

Ние заедно с другите стажанти решихме да празнуваме в една ферма в околностите на Делхи. Разбира се, се приготвихме според наставленията на индийските ни приятели - облякохме стари дрехи, които можем да изхвърлим веднага след празника. И се омазахме целите лица, коси и ръце с кокосово масло докато не лъснахме като истински пехливани Тъкмо си мислехме как ще се забавляваме на партито, когато хазаите ни устроиха засада и ни омазаха с всякакви бои още преди да се осъзнаем какво става

Бях почти на път да се откажа да празнувам, но геройски се запътих към таксито. На улицата пред нашия блок станахме свидетели на друга характерна за Холи лудост - тумби момчета, които обикалят по улиците и направо разкъсват дрехите на минувачите (затова и празникът не е много препоръчителен за сами жени).

Партито, на което отидохме се оказа доста яко. Беше в една вила с огромен двор и басейн Имаше DJ, напитки и храна (разбира се индийска). И като цяло имаше доста повече чужденци, отколкото индийци Всеки новодошъл с чисти дрешки биваше моментално омазан с всички цветове на дъгата. И впоследствие хвърлен в басейна…Накрая водата придоби такъв неописуем цвят и още по неописуем химически състав…че не е за приказка

Към края на деня сервираха “банг” - смесица от местната напитка “ласи” (нещо като айран) и марихуана. Както можете да се досетите ефектът беше мигновен и сума ти народ се изпоизсипа в басейна Аз се ограничих само да пробвам и слава Богу, защото иначе нямаше да мога да се прибера…

За щастие успях доста лесно да измия цветовете от лицето си, защото трудно щях да понеса да се появя със зелено лице в понеделник Не мисля че ще празнувам Холи отново по този начин, ама преживяването си е неповтроимо.Със сигурност си струва поне веднъж човек да поиграе с цветовете! Happy Holi

Знам че не съм писала от 100 години тук. Знам и че фактът, че нямам нито свободна минута на работа и интернет вкъщи не е извинение. Учудващо бързо обаче започнах да свиквам с живота офлайн…и да предпочитам в свободното си време да не пиша Особено след като ме обвиниха, че последния ми мейл бил ‘твърде дълъг, а изреченията можело и да са по-лесносмилаеми ако са по-късички’. Нда…
И така, преместих се да живея в един истински индийски квартал. В стаичка с двойно легло, баня, тераска и малък кухненски бокс. Условията са почти спартански. Често спират тока, и тъй като няма бекъп (за разлика от затворения комплекс, в който живеех) понякога си се къпем на тъмно…или просто не доглеждаме филма, който сме започнали да зяпаме по телевизията Нощем около 1ч., после около 3 ч. имаме прекрасна серенада от около 30-тина (макар да звучат като над 100) мили улични псета, а сутрин се будим от нежните звуци, долитащи от съседния строеж.
Но, Индия е страната на духа, така че живущите тук стажанти сме над над тези неща Освен това, на покрива на сградата е толкова хубаво – вечер често пийваме бира, бъбрим на хлад и гледаме звездите, а в късния неделен следобед покривът е идеалното място за мързелуване и трупане на тен с книжка в ръка
Всичката тази идилия е всред най-прекрасния прашен и мръсен квартал на Гургаон.Само на 50-тина метра от входа на нашия блок се е ширнало поле, изпъстрено с отпадъци от всякакъв вид и давност, преживящи свещени крави, изпосталели кученца и собственици на велорикши, дремещи в очакване на някой клиент. И, разбира се, неизбежните дюкянчета, където всред всичката мръсотия на света се приготвят какви ли не невероятни ястия, бръснарниците с гръмки имена, уличните търговци на плодове и сергиите с цър-пър мръвки с неизвестен и твърде съмнителен произход.
Както вече споделих – не бих могла да ви опиша какво е точно, защото няма как да усетите миризмата Макар че…едва ли точно тази миризма ще ви допадне. Но и това е част от многоликата Индия. Нещо, което можете да си представите обаче, е невероятният брой мухи – толкоз много мухи не бях виждала досега в живота си, честно
Вчера решихме да идем до местното пазарче да си купим малко плодове и зеленчуци. Беше си истинско индийско изживяване. Блъсканица от мърляви мъже и глъчка. На сергиите, наредени направо по земята се продава всичко – папая, грозде, банани, лайм, портокал, кокосови орехи, дини, всякакъви зеленчуци, подправки (жалко че нямах фотоапарат да снимам сергията с подправките), дори дрехи и дребни вещи за бита. Колкото и да беше ужасяващо, имаше и полу-жива риба…А в съседство един брадат юначага най-невъзмутимо кълцаше месо върху не дотам хигиенично дървено трупче без изобщо да се смущава от факта че месото почти не се види от накацалите по него мухи.
И това пазарче се намира само на някакви си 500 метра от модерните бизнес-сгради на Гургаон, където всеки ден хиляди добре облечени индийци ходят на работа, нарамили смешните си lunch-boxes, пълни с даал (леща) и ориз.
Вече ме съветваха да се махна от това място (макар че се нанесох едва преди седмица) защото “лошите условия на живот ме карат подсъзнателно да чувствам носталгия по дома”. Честно казано, ако някой ми беше казал че ще живея тук – щях да му се изсмея. Изглежда обаче явно съм прихванала от индийския непукизъм. И си казвам – да поживея малко тук…пък да видим какво ще стане… Едно е сигурно -София вече ми се струва Рай под небето!

Най-напред искам да честитя 8ми март на всички дами

По принцип не смятам, че мъжете трябва да се сещат да подаряват цветя само на 8ми март и не харесвам такъв тип празници тип “отбиване на номера”.

Днес в офиса имахме малко празненство. Направихме банер с лицата на жени, работещи за Алкател-Лусент в Индия и го сложихме на входа. Беше наистина хубаво да видиш толкова много усмивки на едно място Всяка дама получи по една жълта роза и малко шоколадче, а следобеда си устроихме празненство с много вкусна (ммм) торта. Имаше конкурс за най-добре облечена дама -имаше няколко колежки с много красиви сарита и със шалвар-камиз (шалвари и туника). Аз също бях в тон с местните моди, които все повече започват да ми допадат  (нямам търпение да си купя сари !)

Празникът ме наведе на някои размишления. Жените в Индия имат много по-малко свобода от нас. Така например, по улиците много рядко срещаш жени, като се стъмни никоя не смее да си подаде носа, защото си е опасно. Не искам да споменавам, как да се роди момиче тук е истинско проклятие за родителите, защото да омъжиш дъщеря си е доста скъпо удоволствие. А, и ако невестата няма достатъчно голям чеиз или пък свекървата и свекъра не са доволни от нея…може да и се случи случка…например да изгори при “нещастен случай”. Това, разбира се, са крайности, но…  Да не говорим, че на разводът хич не се гледа с много добро око.

Странно е, защото макар масата жени да са домакини и да се смятат за втора категория хора, тук има и много влиятелни дами, които ръководят огромни компании и думата им се чува много повече от на мъжете. 

Жалкото е,че , едва ли някога жените в Индия ще си извоюват свободата и независимостта, която ние имаме за даденост.

Гледката от ресторанта на Panorama guest house 

Този уикенд за пръв път откакто съм тук пътувах извън Делхи. Заедно с още трима стажанти избрахме близкия (само на някакви си 700 км) град Удайпур, който е наричан „ Венеция на Изтока”, заради езерото „Пичола”.
Аз бях доста притеснена в началото, защото бяха ми разправяли какви ли не ужасни истории за индийските влакове – че има огромни плъхове, хлебарки и купчини боклуци. Противно на очакванията ми, обаче, влакът се оказа доста приличен – само с една идея по-мръсен от нашенските. Имахме места в спалния вагон, така че дори успяхме да поспим, независимо, че през цялото време наоколо щъкаха разни търговци и ни предлагаха чай, копфи, томато шуп (tomato soup) и бред-котлет (хляб с нещо като картофено кюфте) с невероятно произношение…

 Улиците на Удайпур 

Удайпур се оказа много приятно градче с тесни улички. Сравнително спокойно и тихо и с едва 300 000 жители А, да – и със зеленина – нещо доста рядко срещано в прашния и застроен Гургаон.

Така ни посрещнаха домакините 

Отседнахме в Panorama Guest House –място препоръчвано от Lonely planet – за неприлично малко пари. Само срещу 300 рупии на стая получихме чисти, макар и не съвсем снежно бели, чаршафи и топла вода. От ресторанта на покрива се откриваше страхотна гледка към града и езерото(което е доста мръзно и жабясало,но това не пречи на местните да перат и да се къпят в него).Пък и храната беше вкусна

Украса на къща в Shilpgram

Без да искаме се оказахме публика при правенето на някаква местна кино-продукция

Успяхме да покрием цялата „задължителна” туристическа програма и посетихме по-важните местни забележителности – музеят на открито Shilpgram, Monsoon Place, City palace, Jagdesh temple. Shilpgram много ми допадна – нещо като нашия „Етър” със запазени селски къщи на местните раджастански племена. Къщите много приличат на африканските колиби – направени от кирпич и с подове измазани с кравешка тор ( водачът ни настояваше че кравешката тор е ненадминат репелент против комари ;), затова дори у тях той си бил намазал пода с тор ) И тук имаше занаятчии, които излагаха стоката си – видяхме как се тъче коприна – за направата на едно сари например е нужен цял месец.

Майсторът на сарита ни обяснява колко време отнема да се изтъче едно такова платно

 Удайпур е известен и със своите миниатюри, рисувани върху коприна – толкова изящни изображения на слонове, камили, пауни, че е трудно да се повярва,че са създадени от човешка ръка. Занаятчиите, разбира се, ни подмамваха със сладки приказки и докато се усетим вече ни бяха продали я някое памучно платно, я някоя миниатюра, я някое бижу от стъкло
Monsoon Place се намира на една скала извън Удайпур и от него се открива прекрасна гледка към града и езерото. В миналото е бил обсерватория, после скривалище от мусонните дъждове. За съжаление, сега няма кой знае какво да се види – снимаха дори някакъв Боливудски филм и наоколо беше пълно с декори и хора от снимачния екип, които гледаха лошо

City palace е най-големият дворцов комплекс в Индия

А в Lake palace можете да отседнете само за около 700 долара на вечер
City palace за съжаление разгледахме само отвън,тъй като нямахме много време – прекрасна бяла сграда, като от приказките на „1001 нощ” обрградена с тропическа зеленина и кацнала на брега на езерото. От градината се открива страхотна гледка към Lake palace – дворец, превърнат в един от най-луксозните хотели в страната (над 700 долара трябва да платите, ако искате да останете една нощ)

Срещнахме и много нови приятели

През деня имахме и много близки срещи с най-различни животинки – разбира се – най-често със свещенните крави, с които се разминавахме на всяка пресечка. Пообщувахме си и с една дружелюбна камила, както и с един симпатичен слон, чийто собственик искаше 500 рупии за да го пояздим.
Вечерта присъствахме на представление на типични за Раджастан танци.Имаше както известните раджастански кукли на конци, така и танц с делва с огън на главата, а една възрастна индийка танцува с 10 съда за вода наредени един върху друг на главата и! Беше наистина колоритно

Навсякъде откъдето минехме, децата ни поздравяваха с “Намасте” и широки усмивки
Неделята посветихме на конно сафари, което си беше доста забавно, защото никой от нас не се беше качвал в живота си на кон. Трябваше да ни видите как се мъчим да се настаним на седлата За щастие, сафарито мина почти без инциденти, а пътят по-който минахме беше много красив – с пустинния пейзаж наоколо и далечните планини за фон  Тук таме минавахме край къщички, а децата се събираха на тумби и ни гледаха с любопитство като неизменно поздравяваха с „Намасте” ухилени от ухо до ухо. Водачът ни заведе до едно езеро, където хората перяха, пояха добитъка си или просто се разхлаждаха. Ако видите колко мътна беше водата, едва ли бихте се замислили за пране, обаче тук никой съвсем не се впечатлява.
Понеже повечето от сафарито ни мина под палещото слънце – резултатът е налице – приличам на германка, заспала на плажа на Слънчев бряг И новия червен цвят на лицето ми много забавлява колегите в офиса.
Ще кача още снимки при първа възможност.Макар че – просто си струва да се види наживо!

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление като дойдох тук бяха телевизионните програми. В къщата където живея временно, домакинът (едно момче на не-повече от двайсетина години) постоянно зяпа телевизия. Забавно е, защото дори когато спи продължава да превклюва каналите, а те обикновено са с много силен звук. Но разбира се, на него не му прави впечатление – тук хората са свикнали на шума по-улиците (и как иначе като клаксона е единствения начин да се разбере кой има предимство) и не признават лично пространство. Така че…все се налага да напомням…да понамали децибелите
Няколко основни наблюдения за телевизионните канали:

• Всики музикални канали предават индийска музика. MTV, VH1 са само с хинди-хитове. И ако си мислите, че във видео-клиповете девойките са забулени, жестоко се лъжете. Нашата „Планета ТВ” дори ми се струва пуританска на фона на тези канали Всички се кълчат, облечени във възможно най-кичозни одежди и на възможно най-странни места (например – в на фона на снимка на Швейцарските Алпи )
• Всички останали канали предават безкрайни сериали, които са горе-долу едни и същи т.е. – можеш да започнеш да гледаш сериал по канал А, да превключиш на канал Б и да продължиш да гледаш на канал В и да е все едно и също. Това разбира се не пречи на индийците (или поне тези, върху които имам наблюдения) да са като омагьосани пред синия екран. Дори рекламите гледат с такова внимание – да не пропуснат някоя дума случайно. А когато по един от каналите пуснаха „Титаник” (дублиран на хинди, голям смях ;)) – трябваше да видите двете момчета, които се грижат за апартамента – седяха с отворени усти и двамата и единия внимателно обясняваше на другия сюжета. Направо останах поразена!
• По спортните канали винаги дават крикет. Нямам идея от правилата, но имам усещане,че в тази игра няма квалификации. Винаги Индия играе с някого – всяка Божа седмица – няма финал, няма полуфинал. Другите спортове вобще не се признават. Освен кеча, ако тва изобщо е спорт (да ме прощава Дан Колов ;))
• По малкото канали, които не са на хинди ( това включва и National Geographic, Discovery и подобни) обикновено предават някакъв стар филм или фантастика или ужаси. Нагледах се на „Пришълеца”, „Хищника” и цялата им веселяшка порода.
• Имат си канал „Шанти” който е основно за здраве и духовно благоденствие
• Риалити шоутата не са на мода. За сметка на това подобните на Music Idol са със сериозна гледаемост. Обикновено се представят дечица от 6 години нагоре, които пеят пеят популярни боливудски мелодии. И се обличат ужасно

Разбира се всички сме чували за Боливуд. Пред тази могъща фабрика за наивни сладникави истории бледнеят не само Холивуд, но и всичките латино-сапунки. Все още не съм успяла да гледам истински Боливудски филм – с типичните танци и песни, но вече имам някои наблюдения за това какво е влиянието на боливудските звезди върху масите.
Така например, всеки ден в повечето национални вестници (които аз обстойно преглеждам, защото това ми влиза в задълженията) си има отделно приложение с клюкини от Боливуд – кой за кого се оженил, кой кого разлюбил, кой какво казал за някого – обичайните пикантерии. За Холивудските звезди и известните музиканти в най-добрия случай са отделени две забутани колонки. Има някои особено популярни актьори, които не само че винаги са в светските хроники, но и са направо със статус на идоли. Такъв например е Шар Рук Хан – виден секс-символ, който се появява в тукашната преса дори повече отколкото Бат Бойко по нашите вестници. Да не говорим колко неща рекламира, а освен това притежава и франчайза на крикет-отбора на Калкута.

Последния уикенд бях на кино да гледам историческият епос Jodha Akbar. Ако си мислите,че филмите тук са на английски – ще трябва да ви разочаровам (вобще, ако някой ви каже че в Индия всички говорят английски – не му вярвайте – с продавачите по улиците и водачите на рикши трудно можеш да се разбереш освен на хинди). Да, Боливудските филми са на хинди и нямат субтитри.
Така че…аз гледах над три-часов епос за династията на Могулите без да разбирам нито думичка. Най-забавното беше, че бяхме с един индиец, който когато го питах какво се случва, ми каза, че и той не бил сигурен, защото това не било съвсем нормален хинди, а по-литературен
Както и да е – най-важното се схващаше без да има нужда да знаеш езика. Иначе беше много красиво и зрелищно – декорите са естествено запазените дворци от това време, костюмите – типично по индийски пъстри и инкрустирани с какви ли не скъпоценни камъни. За бижутата по-добре да не говоря – главната героиня Jodha през цялото време носеше поне по 10 пръстена и спеше с огромна обеца на носа (доста неудобно, ама какво да се прави - мода). Могъщият могулски император се развяваше с перлена огърлица, а разните везири имаха обеци, на чиято пищност би завидяла всяка дама от европейското висше общество.
Филмът, разбира се, беше любовна история и разбира се на влюбените им отне три часа докато се целунат. По бузата.
Героите в Боливудските филми са или само лоши или само добри. И всичко е доста наивно за западния вкус, а Happy-end е почти задължителен…Но въпреки това е омагьосващо красиво…И всички пеят ли пеят…

Напоследък съм изпаднала в почти пълно блог-затъмнение. Гледам дори,че Блог-кампът е минал и си викам “леле, кога дойде и кога мина”…Времето тече бързо…вече повече от 25 дни съм в Гургаон.

Почти нямам достъп до интернет извън работа, затова е разбираемо, че не чета и много блогове. Понякога това ми липсва - бях толкова свикнала да преглеждам Google reader. И да се информирам какво става наоколо от блоговете. Сега това се случва все по-рядко. Не знам дали е добро или лошо

Не пиша и толкова често тук…колкото очаквах. Не е защото няма какво. Някои хора ми казват, че мейлите които пиша не им били достатъчни, искали да разказвам още и още. Да, но Индия не може да се разкаже. Наистина…

Така че - аз ще продължавам да пиша…а вие елате да поживеете тук Уверявам ви, че на втората седмица, ако още не сте си тръгнали, ще се чувствате като у дома си

Какво бихте направили, ако виждахте бедността на всеки ъгъл?
Какво ако тя е толкова всепоглъщаща, че не бихте могли просто да се скриете зад тъмните стъкла на очилата си?

Обикновено се стараем да избягваме просяците, отвръщаме поглед, подминаваме ги гузно, като вътрешно се радваме, че не сме на тоя хал.

Сещаме се по празници да изпратим някой благотворителен смс, да занесем стари дрехи за някои старчески дом или сиропиталище. И с това приключва всичко.

Затова, искам да ви разкажа една история.

Тук в Индия хиляди хора нямат дори една стотна от това, което ние имаме. Не, не става въпрос за компютър и мобилен телефон, дори не и за нови дрехи. Те нямат подслон. Живеят в колиби, скалъпени от стари билбордове, на улицата, в прахта. Без ток, без чиста вода. С оскъдна покъщнина и един кат дрехи. За тях един долар е дневната надница, с която трябва да нахранят няколко гърла. Най-страшното, обаче, е, че те нямат шанс да се измъкнат от това. Нямат достъп до образование, до работа, до хилядите възможности, които светът ни предлага на тепсия само с един клик в интернет.

Твърде утопично е да вярваме, че някой може да помогне на всички тези хора, да им даде хляб, работа, подслон. А и аз не вярвам в гръмките думи за „глобална промяна”.

Малките неща, които правим всеки ден – те могат да променят много.

Преди четири години Биша (моята сегашна шефка) създава Faith Foundation, за да помага на деца от бедни семейства. Не само като им дава дрехи, но и като ги учи на полезни умения, които могат да ги измъкнат от мизерията. Така например по проекта „Млади предприемачи”, деца до 12 годишна възраст изработват пощенски картички, като половината от парите при продажбата им отиват за изработилия картичката, а другата – за включване на още деца в проекта.
Може сумите да са малки
Може картичките да са омацани с лепило
Може да продадат само няколко бройки

Обаче аз вярвам, че поне едно от тези деца ще научи нещо ценно за цял живот.
Ето защо смятам да се включа в проекта