Добър ден, тъга

Снимка: Barbara Bosworth, „Indigo bunting“, 2003

Мама никога не плачеше. 

“Я се стегни, ревла такава”, ми каза докато държах ръката й и хълцах край болничното легло. 

И наистина – кой обича ревльовците? 

Те не могат да се справят със себе си, а камо ли да постигнат нещо в живота.

Светът е на самоуверените, вечно усмихнати и дейни хора, които са твърде заети да отделят внимание на чувствата си.

Но този свят го няма вече. 

Сега светът е черна дупка, пълна с невиждана досега всеобхватна тъга.

Разбира се, някои продължават да настояват, че трябва да се мобилизираме и да сме по-продуктивни, да използваме времето си по-ефективно, да печелим. Да сме толкова заети, че да нямаме време да тъгуваме.

Но ако да се отдадеш на тъгата може да ти струва скъпо, цената която плащаме като я игнорираме, е още по-висока.

Безнадеждни и ядосани се обръщаме един срещу друг и се съдим за изборите, хвърляме камъни от позицията на единствено прави. Откриваме непримирими различия там, където доскоро е имало диалог и се затваряме в себе си. И това ни прави още по-тъжни. 

Тъга, която не можем да носим сами, защото твърде много тежи.

В книгата си “Braving the Wilderness” (“Сам срещу дивата пустош”), Брене Браун отбелязва, че едно от нещата, които ни сближават с останалите, е именно споделената тъга. Когато си позволим да тъгуваме заедно, много от различията ни губят значение, а страхът отстъпва пред надеждата.

Да си позволим да тъгуваме и да споделяме тъгите си сега, когато сме изолирани, е неимоверно трудно. Но може би това е един от пътища към светлината, който трябва да извървим заедно. За да можем скоро да споделяме и повече от радостите си.

****

Брене Браун е учен, който се занимава с човешките взаимотношения и по-специално уязвимостта, срама и вината. Ако ви е интересна работата й, можете да видите TED видеото, с което стана известна или да посетите сайта й. В момента има и подкаст , в който разговаря с различни гости.

Le dernier cri*

От серията Keyhole (2011) на Ървин Олаф

„If you design a beautiful life, nothing ugly can happen in it“**

Винаги съм харесвала фотографиите на Ървин Олаф, в тях има една особена театралност и поза. Хората в неговите снимки са перфектни, привидно лишени от емоция и съдържание, но привлекателни, поставени в красива и подредена среда. Като куклите Барби, с които обичахме да си играем като деца.

Точно така започва да изглежда живота ни онлайн. Нямаш право да споделиш нещо, което да не изглежда перфектно – закуската трябва да е задължително в модерен брънч-спот, тортата – добре аранжирана със сладък малък рожденник, приятелите винаги са щастиливи и успешни, никой няма бръчки,  а животът вече е много повече „лайфстайл“, отколкото обикновен. В този свят хората не се хранят с не-фотогенични храни, не ходят до тоалетната, не плачат, нямат проблеми.

А къде отиват всички неприятни чувства, болки и неразрешени вътрешни конфликти? Крием си ги зад новите снежнобели завеси в хола и в широката усмивка на поредното селфи. Също като героите на Олаф – упорстваме, че съвършенството ще омагьоса живота ни, ще спре лошите неща да се случват, ще ни предпази от болести, смърт и разочарования.

Колко дълго можем да живеем в измисления си свят, където сме влиятелни, умни и красиви, докато всъщност не можем да споделим нещо, което ни тормози, защото може да загубим последователи. И дали този живот „като на кино“ (или може би като в Инстаграм) е просто последният писък на модата или плах  вик за помощ  на все по-самотни и  неразбрани човеци във внимателно подредена Вселена от красиви неща?

*Le Dernier Cri е кратък филм на Ървин Олаф, разказващ за празното общуване между две дами, живеещи по последния писък на модата.
**репликата е от сериала Dirty John на Нетфликс

уроците

В последните дни на 2017-та ми се мълчи. Уморена съм от очакването да празнуваш, да си весел и да консумираш като за последно.

Връщам се назад и осмислям случилото се през годината.

На два пъти се чувствах абсолютно безсилна. Трудно се простих с илюзията, че контролирам нещата. Но когато се случи, всичко някак се разреши като на магия.

Научих се, че помощта трябва да се дава само ако ти я поискат. И че, увлечена в желанието си да помогна, неволно отнемам силата на човека да се справи сам и го превръщам в жертва.

Разбрах, че помага да се поставиш на мястото на другия. Може конфликтът да не се разреши, но поне донякъде ще знаеш защо човекът действа така (което не е особена утеха, но все пак).

И накрая – можеш да сториш зло, въпреки добрите си намерения. Затова вече внимавам с етикетите „добър“ и „лош“.

Благодарна съм за уроците. Дано не се налага да повтарям някои 🙂

 

хармония

Винаги съм завиждала малко на музикантите. За мен музиката е най-директният път към почти неуловимото усещане за божествен замисъл и хармония, което съм изпитвала пред някои произведения на изкуството.

Днес, докато пеехме с любителския ни хор Carol of the bells, за пръв път усетих нещо светло и хубаво, невидима хармония, свързваща ме с хора, с които нямам твърде много общо.

*УАУ*